За OpenFest 2005

…или мечтите надскочили всички граници!

OpenFest 2005. Мина седмица от неговото случване, а аз все още не знам откъде да започна своето описание. В мен продължават да се препритат най-различни чувства и емоции, толкова силни, че никои думи не могат да ги изразят истински и изцяло.

Знам, че никога няма да забравя това събитие. Не заради някакви организаторски успехи или провали, не заради някакви нови запознанства, не заради всичко, което то представи в своята разнообразна програма. Простичко – само и единствено заради хората – онези, които случиха събитието, които вложиха не просто знания, умения и труд в него, а нещо много повече – сърце и душа.

Беше вълшебно – онази магия че се случва, там около теб, като част от теб. Магия. На живо! Един друг свят – на свободата, на хаоса, на креативността, на приятелството. Свят на една идея.

Иска ми се обхвана с поглед преживяното през последните седмици и особено онова в онези 3 дни. Не мога – то ще излезе отвъд всички рамки на думите. Затова предпочитам да благодаря на екипа сътворил чудото “OpenFest 2005” и с тази благодарност да разкажа за онези хора, които дори не си знаеха имената, а работиха по-добре от всеки обучен и координиран екип, които може да съществува. Да разкажа за атмосферата на пулсиращата живинка в нас и случващото се. За доверието и хвананите ръце. За усмихнатите очи. За тези, които сбъднаха това чудо…

Благодаря на Йовко! За идеята за този празник. За това, че не успя да се откаже от случването на събитието. За това, че се върна в екипа и му помогна много повече отколкото предполага, че е направил. За това, че остана докрай дори когато сам не вярваше, че това събитие ще се случи. За надвитата умора. За отдадеността. За това, че винаги беше насреща когато имах нужда от съвет, от окуражение или просто от усмивка. За грижите и вниманието. За това, че беше моето слънчице и в най-напрегнатите моменти!

Благодаря на Мариян – най-големото съкровище на организационния екип и най-добрият съекипник, който някога съм имала! За усърдието. За това, че винаги беше насреща, готов да свърши всичко без значение колко невъзможно беше. За това, че дори в напрегнатите моменти не изгуби усмивката и доброто си отношение. За търпението и упорството, с които разрешаваше всеки възникнал проблем. За това, че когато и да се объркаше нещо, той просто отговаряше “Нищо! Ще опитам пак. Ще се оправим нещата. Ще стане, ще видиш!” За това, че за разлика от мен успяваше да уталожва страстите, дори и моите собствени! За безрезервната подкрепа. За приятелското отношение дори когато всички го разпъвахме на кръст с въпроси и проблеми. За закачките, с които ме развеселяваше постоянно, дори и в най-напрегнатитр моменти. За рамото, на което можех да се опра и ръката, която държа моята във всеки един момент.
Той е виновникът за всичко! Той задвижи екипа и събитието!

Благодаря на Тони! С който се запознах в последния етап на организацията, но който внесе най-голямата живинка в екипа и специално в мен самата. Който винаги беше засмян, винаги разказваше разни смешки, винаги ме караше да се смея искрено и от сърце. Благодаря му за хъса и вдъхновението, с които неговото присъствие ме зареждаше в онези последни няколко дни. За страстта, с която правеше всичко и с която заразяваше всички ни. За твореца, който събуждаше твореца във всеки, с който се заговореше. Необяснимо усещане – уникален човек!

Благодаря на Васил! Виновникът да съм частичка от OpenFest. И виновникът за… знам ли, трудно ми е дори да си представя колко работа изнесе той. Въпреки болестта. Въпреки умората и недоспиването той бе неотлъчно при нас, справяйкси се с всякакви сривове и компютърно-мрежови проблеми. Натоварен, изтощен, с много работа и много занимания, с всякакви решения по всякакви въпроси, със само неговата си способност да не се спира на едно място! И с онези магнетична крокодилска усмивка… :-)

Благодаря на Алекс! Изключително много! За всичката подкрепа от нейна страна. За това, че беше най-усърдния и най-верния ми помощник. За това, че ме разбираше на половин изречение, с един поглед. Не знам как бих се справила без нея. Не знам какво щеше да бъде ако не я намирах по телефона, когато бях в Пловдив и нямах достъп до мрежата. Не знам кой друг щеше да ми чете пощата и да отговаря вместо мен – толкова точно и навреме. Моята дясна ръчичка. Всъщност и двете ми ръчички. Благодаря й за това, че винаги беше там където имах нужда от нея – вярна и предана на мен, екипа и идеята. Но най-вече ми се иска да й благодаря за това, че успя да ме извини и да ми прости за всички дребни (и някои твърде големи) прегрешения. Благодаря й, че беше там! И че продължава да е…

Благодаря на Пейо! Който постоянно изникваше от някъде с усмивка и бодър глас “Помощ искаш ли? Да свърша нещо? Дай това.” И който успяваше да ми се ухили когато ми е най-криво и объркано и да ми се намръщи, когато исках просто да ми подари усмивка. Благодаря му за окуражението и безрезервната подкрепа в онези тежки часове и дни, когото дори ние се съмнявахме, че ще има OpenFest. Благодаря му и за това, че позволи на Илойшъс да прекара почти цялата неделя с мен и да ми даде вътрешното спокойствие и мир, които така ми липсвата в този напрегнат ден.

Благодаря на Пенчев! За негова мълчалива, а понякога съвсем не такава подкрепа. За това, че беше неотлъчно с нас, макар и не особено забележим на моменти. За чудесната *BSD конференция, която направиха и мноооого дългата му, но изключително полезна лекция.

Благодаря на Ники! За спокойствието, с което изтърпя всичките ми магарий, променливото ми настроение и постоянното измисляне все нови и нови глупави задачки.

Благодаря и на Григи! Който все се оказваше на няколко места едновременно и вършеше по няколко неща едновременно и пак не пропускаше да попита дали не може да свърши и още нещо. За съветите, поученията, забележките и постоянното искане за какви ли не доуточнения, които ме изнервяха до крайност на моменти, но които не бяха и за подценяване.

Благодаря на Мира (Еринин) и Митко Василев! Те бяха нашите спасители на регистрацията. И с невероятен стил успяваха да се преборят с разнообразните въпроси и ситуации, дори когато за пореден път бях пропусна някое важно пояснение.

Благодаря на Боги! Виновникът за OpenBiz конференцията. За неуморната работа и най-вече за това, че никога не питаше и не чакаше да му се каже каквото и да било, просто като се обърнеш и осъзнаваш, че той вече е свършил поредната изникнала задачка. Пич е той! – какво ли мога да кажа повече.

Благодаря на Светльо! Моето малко братче и изявен недоброволец. Мисля, че е невъзможно да изразя благодарността си за идването му до София, за пропуснатото училище, за невероятната помощ през тези няколко дена. И най-вече за смешките и сериозните ни разговори, за търпението и братската прегръдка, без които едва ли щях да се справя!

Благодаря на Васил Бадев! Момчето, което се появи като пратено от моя ангел-хранител и което беше истинския координатор на install/burn феста. Не го познавах до момента, когато поисках да ми запише набързо 3 диска, но ми беше достастъчно да го погледна и да разбера, че вече се разбираме без думи. Това е… най-точния пример за магията там, за атмосферата и за хората!

Благодаря на Красимир! Момчето с камерата. Той бе моите очички в зала Витоша и моят най-верен ориентир в програмата, лекторите, прескочените минутки.

Благодаря на Сале! За думите в последните минути на неделния ден… казани така искрено и непронудено над тежката халба с бира. За изненадата как сме успяли да съберем хакери-техничари и хора на изкуството на едно място споделили една и съща идея, пулс и креативност. Жесток експеримент, който обаче се получи! Стана! И както Сале каза с усмивка “Това нещо вероятно се случва за първи път в света.”

Благодаря и на всички остани… които бяха там, които помагаха с каквото могат, които станаха част от събитието.
OpenFest не е обичайна конференция. Усещах го още от самото начало… даже много преди изобщо да започнем подготовката. Не знам дали посетителите са усетили, че всъщност най-истинското, най-стойностното и най-забавното е всъщност самото правене на този фест. Онова, което остава дълбоко в нас дори когато конференцията свърши и залата се опразни, е самото й случване. Най-невероятното изживяване е да бъдеш един от организаторите, да участваш в тази пулсираща общност, да си част от този страхотен екип и да виждаш как една идея се претворява в навярно най-красивото чудо на света.

OpenFest е отворен, различен, търсещ. Събитие без рамки, без ограничения. Една магия. Създадена от една друга магия. Тази на най-разкошните хора, които съм срещала някога. Хора, които просто идват някъде, за да помогнат всеки според силите си. Без уговорки. Без молби. Доброволно и безкористно! Но най-вече със сърце и страст. Защото подобни събития се правят именно от такива хора, а не от организации, спонсори или институции. И защото именно заради това накрая се чувстваш пълен с енергия и щастие! И знаеш, че си е струвало – всяка сълза и всяко усилие.

OpenFest 2005 – празникът на софтуерната свобода, на свободната култура, на споделянето на знания. Вълшебен свят. Свят, в който всичко е само на ръка разстояние и ти трябва само да се пресегнеш и да се докоснеш до това вълшебство. И хората – толкова истински, необикновени, толкова готини!

Нима това са чудеса? Всъщност не са – това са мечти – сбъднати някак след някакви усилия. Защото няма усилия, които да са хвърлени на вятъра – няма пропилени мечти – не може да има! Мечтите просто не обичат границите, в които ги затваряме! Единствено тези, които освободим (понякога дори от себе си) имат своя шанс да се случат наистина.

Мечтите стигат точно до там, докъдето ти им разрешиш да стигнат – и няма никакво значение дали можеш или не можеш да си позволиш Мерцедес, приятелство, пътуване, докосване или… целувка… Има значение единствено дали можеш да си позволиш да мечтаеш, че го заслужаваш. Невъзможно е само това, което не намериш сили да случиш!

Йовко Ламбрев

С това затварям страницата на OpenFest 2005. И отварям тази на следващия – за една още по усърдна подготовка, за един още по-сплотен екип, за едно събитието надминало за пореден път себе си, за чудесата, които са реалност и за нещата, които се сбъдват преди да намериш време да осъзнаеш, че си превърнал в мечти.

4 thoughts on “За OpenFest 2005”

  1. Така е, магьоснице – сътворихте чудото. Аз само мога да съм благодарна, че бях там да те/го/ви видя с очите си. Нямам търпение за догодина, от сега още ;-)
    Благодаря ти!

  2. За благодарностите и учудването.

    Все някъде трябва да го напиша това. Не знам дали е тук мястото, но пък като се има предвид колко мразя да ми благодарят …

    Благодаря на Сале! …

    За какво? За няколкото изпити бири? :)

    За изненадата как сме успяли да съберем
    хакери-техничари и хора на изкуството на
    едно място споделили една и съща идея,
    пулс и креативност.

    Не беше изненада!
    Беше едно странно усещане за завръшеност. За нещо което най-после си идва на мястото.

    Усещането, че доживях нещо в което много дълго (ама наистина много) и много силно дори болезнено вярвах, но не предполагах, че ще доживея да докосна някой ден.

    Още от времото когато твърдях, че програмирането е изкуство и иска талант. Или се раждаш с него или не не (смееха ми се естествено – беше отдавна). Даже още преди това когато осъзнах, че споделям разбирането на древните елини които не са смятали Математиката за наука а за изкуство.

    Думичката Дизайн още я нямаше! И пресечни точки между “инженерните науки” и “изкуството” също нямаше!

    А днес вече е видно.
    Хакерите, системните администратори, програмистите и “вся остальная сволоч” дето имат вземане даване с компютри са артистични натури по призвание. Ако не умееш да твориш, да създаваш нови неща от уж познати компоненти а много често и от нищото не ставаш за такава работа и това си е.

    И ако хакерите са творци то пък артистите (художници, поети, архитекти, музиканти ….) използват компютри. Къде като хоби, къде като част от творческия процес, къде просто защото компютърът е предмет от ежедневието.

    Значи има и общ език между “едните” и “другите”.
    А още по вярно е, че такова деление НЯМА!

    Какво по естествено от това да събереш всички които имат общ език да поговорят Свободата и Споделянето и?

    И какво по-трудно от това да го направиш наистина!

    Жесток експеримент

    Не съм съгласен.
    Може да изглежда жестоко, но така е със всяко нещо което опитваме да създадем.

    Независимо дали е картина или дете или компютър …

    Не знаем предварително дали ще се получи. Нито какво точно ще стане.
    И никога не се оказва точно както си го представяме.

    И от това много боли, но е и прекрасно.

    Няма нищо по-страшно и по-красиво от това да видиш как творението ти тръгва по свой собствен път. Не този който планираш за него.

    И в този смисъл е жестоко разбира се… но пък си заслужава.

    Та не не бях учуден от това което се случи.

    Бях зашеметен. Чак после полека започнах да осъзнавам какво стана. Може би тъкмо между две от “тежките” бири а може би няколко седмици преди това по време на един разговор с Тони Райжеков. Много разпилян и много дълъг – колкото от Добрич до София.

    И понеже си спомням предишните години мисля, че най-хубавото този път беше акцентът върху втората и не по-малко важна част от мотото на OpenFest – Споделянето!

    Споделянето без което Свободата всъщност губи повечето от смисъла си.

    OpenFest беше не само празник на свободния софтуер. Беше наистина ден в който “да споделим свободата”. Някои работихте жестоко, други само дойдохме … Получи се.

    Май ще е най-добре да изтрия всичко дотук и да събера всичките си мисли за OpenFest 2005 в два реда:

    Дойдох. Видях. Споделих.
    И днес съм по-свободен от вчера.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *